Ако не беше истина щеше да е смешно.... 1065 мнения

[П. Петков]

След бомбардировките, от сградата беше останала една дъговидна предна стена, в която имаше една входна врата, през която като влезеш - пак си навън! Нещо обратно на гатанката: "През една дупка влизаш - през две излизаш и пак си вътре!" (Отговорът: гащи!) По едно време, бяха направили в празното пространство отзад, за кратко време, лятно кино с дървени пейки и чаршаф, като се влизаше откъм "Аксаков". А ма спомените са ми много мътни!

[profesionalist_wood]

пак историйка от форумите

Пътуваме си из София с един колега и по едно време един ЧЕРЕН ДЖИБ ни удря. Една проста ежедневна случка. Последвалите събития са уникални. Слиза някаква руса спермоядка и започва да ни се кара. Ние гледаме тъпо и не знаем какво да кажем. Естествено това не трая дълго, започнаха да хвърчат клетви и красиви думи към нея. Съответно прозвуча и заплахата, че ще ни се стъжни. Звънна някакъв телефон и намали тона. Тя вика, не ме интересува, за тоя джип ще ви разсипят. Не се разбрахме с протоколите и решихме да викаме КАТ. От там прозвуча шегата, че да сме викали КАТ "черен джиБ е с предимство", та Викнахме КАТ, през това време се лееха закани как щяло да ни се стъжни след малко и т.н. Съответно се лееха и от наша страна люти клетви. По едно време пристига някаква S-ka и слиза един муньо с размерите на комар. Прозвуча едно злокобно "ей сега ще ви цензура майката". Колегата се излетя към него и комарът скочи у джипа. И той започна да звъни телефони. Все тая, тая част не е интересна. БОЙ нямаше, имаше само псувни и закани. След около 40 минути идва КАТ.

Взеха им проби за алкохол, всичко как си трябва. Нямаше проблем. Викат айде да напишем протоколите. И и викат на оная цензура да си даде документите да и напишат акт. От там пак прозвуча "ама защо на мен". Те и обясниха, че тя е виновна, ние сме дясностоящи и т.н. Тя отговори "еми защо на мен, черен джиБ е с предимство!" Предишното и изказване ни прозвуча като шега, затова не ни направи впечатление, но сега прозвуча по-сериозно. От там се намеси и онзи минзухар като и той настояваше, че "черен джиБ е с предимство". Куките и те гледаха като гръмнати, докато ония не скокна в колата и донeсе някакво принтирано листче от Правилника за движение по пътищата. Покрай всички правила беше вметнат и член", в който пишеше общо казано, че "черен джиБ има предимство на пътя". Това абсолютно сериозно, а джиБ беше написано баш джиБ. Това копие на правилника му бил дал негов приятел, същото нещо имаше и русата цензура от джиБа. Реакцията на полицайте няма да я коментирам, хората не знаеха какво да кажат. Ние също гледахме като гръмнати.

Но за първи път виждам толкова прости хора. Явно тоя и беше тъпкачът и добре си бяха паснали по тъпотия. Може ли да твърдиш, че в правилника има "черен джиБ е с предимство". Това слага край на всякакви истории на пътя. Какви ли не неща съм виждал от всякакви селяци, но това разби всичко в мен. Случало ми се е да премигам на някоя за предимство, а тя да отвори прозореца и да ме пита "какво ми мигаш бе, аз съм в правото си", случавало ми се е да видя как човек присвирква на светофар на една мърла, че е включила задна, а тя да си помисли, че и дават зор, да извади ръката си, да покаже среден пръст, и с мръсна газ да удари този зад нея. Какво ли не. Но това уби всичко.
И да си знаете на пътя - черен джиБ е с предимство. Видите ли черен джиБ спирайте !!!

[profesionalist_wood]

След като англичанин написа история за приключенията си с двама наематели-българи (вижте в Още по темата), друг негов сънародник разказа за това как е възприел свой работник-българин и на какво го е научил той.

Историята завършва колкото очаквано, толкова и неочаквано. тя се харесва на все повече потребители в интернет, които я споделят активно в социалната мрежа "Фейсбук".

Вижте я:

Преразказ по спомените на един познат англичанин.

Казвам се Хибърд Уелингтън Трети и съм от стар английски род. Живея в Лондон и съм на 35 години. Преди работех за „Барклейс Банк”, а сега имам малка фирма за инвестиционни услуги. Бизнесът вървеше добре и се наложи да пусна обява за още един служител, с който общо да станем трима.

Явиха се много кандидати, но се спрях на един българин. Казваше се Христо, но било редно да се обръщам към него с названието Ицо. Младежът (29г.) започна работа много ентусиазирано - беше начетен, способен и бързо свикна с материята. Приспособи се веднага и още след третия месец ми носеше печалби равни на по-опитния си колега Кристофър Кърлинг. Но българинът не се спря, а постоянно увеличаваше сделките си – изкарваше ми добри пари. Върхът беше, когато помогна на един клиент да продаде имота си на улица „Кенсингтън Гроув”. По принцип ние не се занимаваме с подобни операции, но ми хареса комисионата - 150 хиляди паунда от нищото... ей тъй...

Ицо имаше силни резултати, но беше ужасно недисциплиниран. Винаги закъсняваше, а като пристигне(махмурлия), първо се хващаше за кафето и цигарите. После му се досираше.След като свърши с това дело, почва да си приказва по телефона. Сетне бързо огладнява и тръгва безцеремонно да обядва в близкия парк. Винаги яде чесън за гарнитура – ако един българин пропуснел дозата си от зеленчука, изпадал в кома и след една седмица индивидът умирал. Следобед решава да свърши нещо, докато си пише по скайпа или чете български спортни сайтове. Направих му няколко пъти забележка, но той все ми обясняваше, че в България така се работело. Обръщаше се към нас с български имена – аз бях Хичо, а Кристофър Кичо. Ужасно се дразнех, но това му доставяше неприкрито удоволствие. Пускам справки – резултатите му са по-добри и от моите. Взех да побеснявам – как този нагъл пияница изкарваше (макар и за мен) толкова много пари ?!

На 22.08.2011-та в офиса влезе Бог... представляваше 25-26 годишна девойка с брутална, извънпланетна красота. Беше висока, изящно слаба, с малки(но явно твърди) детски гърдички. Лицето и бе продълговато и нежно, а очите... Исусе, какви очи... кафяви на скоч и толкова будни. Беше облечена с черен клин и тънка блузка с презрамки. Най-сетне започнах да дишам, като рекох на Крис да си затвори устата, от която течеше слюнка с кафе. С треперещи крайници, отидох до нея и вместо да и поискам ръката, я попитах, с какво мога да съм и полезен.

Тя отвърна, че търсела Ицо... потънах. Казах и че той прави картофена салата върху сървъра в задната стая. Извиках го. Българинът пристигна, държейки един обелен лук. Целуна мoмичето с език, мачкайки леко задничето и със свободната си ръка. После каза, че това била жена му Рени. Плътният восък на завистта пълнеше вените ми. Почувствах крайна тъпота. Аз успелият английски милионер с благородното си потекло не се бях докосвал до подобно същество, а простия, беден, балкански емигрант притежаваше всичко от мечтите ми. Какво имаше в този малоумен алкохолик, как беше завладял тази искряща жена ?!

Мразех българина и реших, да го уволня. Но първо щях да разбера тайната му за успешните сделки. Следващата седмица ме поканиха на вечеря. Купих цветя и вино. Бях облякъл най-скъпарския си костюм. Паркирах Астън Мартина до Голфа им (в България всички карали Голф, освен тези дето нямат пари). Домакинята ме посрещна с облъчващата си усмивка – стабилно заеквах на вратата. Ицо се беше проснал на дивана и гледаше мач. Изглеждаше задоволен – гол до кръста и по анцуг. Вика ми: „сядай Хичо, д’та цензура”. Рени готвеше свински стомах на супа и задушени зурли в битова керамика. Докато българинът вадеше явно развалена зелка от някакъв бидон на терасата, оглеждах съпругата му. Абсолютно не вярвах, че е истина – българката беше изключителна в тънката си рокличка – определено Господ се фукаше с нея. Виждах как стегнатите мускули, закрепени по фините кости, елегантно движеха тялото и около печката. Българинът започна да реже салата от смърдящата зелка до нея. Непрекъснато я опипваше по дупето, от което се разкриваха част от свивките му към бедрата, а също и белите и гащички. Бях прималял, а те се смееха. Сложиха супата от животински вътрешности и сипаха ракия (произвежда се от плодове – нечувано). Ястието изглеждаше отблъскващо – с бели гнусни парчета, вонящо на чесън и нечистотии. След третата лъжица обаче ми хареса, то и няма как след като от питието ти изгаря мозъка, а петите ти изсъхват. Салатата от миризлива зелка с червен пипер бих описал като завладяваща. Започнах високомерно да говоря за литература и великите британски писатели. Изненадващо домакините ми диваци бяха добре запознати с темата. После ме питаха дали съм чел „Под игото” или „Време разделно”. Отвърнах, че не съм, на което те се засмяха пренебрежително и заключиха, че съм олигофрен. Оставих те да водят разговора.

Ароматната ракия взе да ми харесва и се отпуснах. Служителят ми разправяше идиотски истории от „казармата”. Много се смях – това е българско учреждение, в което по местен закон се събират само мъже. Заниманията са сведени до весело пиянство и почистване на клозети. Стоиш там една година и излизаш мъж. Който не е ходил, бил лайно. Искам в „казармата”. След чесново-лютивата супа бирата се вливаше в мен, като водопад връз нажежен котлон . Разправяха и други смешни истории, като тази как Рени се изакала в жабката на един полицай, глобил съпруга и на пътя. Питаха ме и аз да разкажа нещо... осъзнах, че не мога да се меря с преживяното от тях... те се смееха дори на излагациите си, а аз дори нямах такива.... животът ми беше скучен, безсмислен и глупав.

Разбрах как българинът печели клиенти за фирмата – той беше прям и весел, а когато и това не помагаше... имаше ракия, която разтапяше и най-капризните особи. Играхме български танц наречен „хоро”, пяхме песен за човек на име Хайдутин и за друг, който се казваше Градил Илия Килия – никога не се бях забавлявал толкова. Прибрах се пиян с такси – за пръв път и аз щях да съм махмурлия на работа. Ицо ми даде буркан с вкиснал зелев сок, който наравно с антракса може успешно да се използва като биологично оръжие. На вратата го питах, как е намерил Рени, а той през смях ми каза: „там от където идвам приятелю, има много такива”. Искам в България, но първо ще разуча историята на тази страна.

Общо взето разбрах, че българите избили половината човечество, а после паднали под турско робство. От този период най-силно впечатление ми направи човек на име Левски. Той бил сам, но решил да се изправи срещу цялата Османска империя. Всъщност не решил, а така му идело отвътре. Заел се да отърве българите от гнусните нашественици. Обикалял страната като просяк и ритал заспалите си сънародници - подготвял ги за национален бунт. Не го интересувало дали ще пукне, по-важна за него била свободата. Турците най-сетне го заловили, докато се опитвал да прескочи една ограда, в която се заплела обувката му наречена цървул. От тогава най-голямата обида в България е „цървул”. После го отвели в тъмница и го измъчвали, но без резултат – Левски им рекъл да изчезват и че няма да предаде никой свой. Накрая решили да обесят страшния българин. Апостолът(така му казвали) увиснал на въжето с тънка усмивка – знаел, че вече е запалил хората си. Не след дълго избухнали въстания и българите се освободили от робството благодарение на себе си и руснаците.

Дълго мислих за тоя Левски, за това как се е пожертвал за своите, без да го ебе. Аз не бих могъл. Нашия Робин Худ, дето убил една костенурка по невнимание, изобщо не може да се мери с тоя изумителен българин.

Реших да си построя скромна къща в град Пловдив. Точно така и аз щях да участвам в градежа . Купих парцел, намерих инженер и архитект. После наех трима работници и започнахме да бачкаме (непреводима дума на български, която означава, че ще работиш здраво, а после задължително ще се напиеш). Всичко вървеше по план, преди да се блъсна в местната администрация. В службата по водоснабдяване заявих нуждата си от присъединяване към канализационната мрежа. От там ми се изсмяха, казвайки, че това изобщо не било тяхна работа, а трябвало да се обърна към кметството. В общината рекоха, че не се вълнуват от моя водоснабдителен проблем и ме препратиха към градския архитект. Той пък ме осведоми, че срещу малка сума би ми посочил тайнствената администрация, която се занимавала с проблемите на гражданите... така се озовах в службата по градски транспорт, а после и в тези по мелиорациите, дирекцията по рибовъдство и накрая се изправих с молбата си в горското. Там един селянин в костюм ми обясни, че в България било така. Примерно ако убият някой човек, полицията не се занимава с престъплението, като изтъква, че не това и е работата. Или ако има дупки по пътищата, няма да са виновни управниците, а примерно пощите и развитието на агро туризма във Виетнам. В тази страна хората били вълци, но единаци – всеки играел за себе си. Шефът на горските ми каза да се спасявам сам. Попитах как така, а той ми отвърна: „нали искаш вода братле, ам вземи си”. Разбрах го. На другия ден наех малко багерче и изкопах улицата пред нас. Лесно достигнах водния разпределител. Тъкмо оглеждах тръбите, когато се появи някакъв държавен служител. Каза, че съм глобен с пет хиляди лева. Отвърнах, че просто искам да имам вода. Чиновникът отбеляза, че много съм искал. Първо трябвало да подам молба в писмен вид, но сам не знаеше къде. После някой си щял да я разгледа, но след три години, защото бързината за бюрократите била противозаконна и един вид неестествена.

Как да е с големи мъки и средства, се уредих с канализация. В началото на пролетта къщата беше готова. Имах вода, а ток ми прекараха работничките в библиотеката. Направих коктейл с отбрани вина за всички заслужили. Поканих даже оня чиновник, който след дълго търсене беше установил, че работи в земеделското управление. Жените на българите заявиха, че било просташко да седим по на едно вино, превзеха кухнята и скоро вече имаше традиционни специалитети. Един от майсторите се обади на детето си, да донесе ракия.

Не след дълго се позвъни... oтворих вратата... бях се нагледал на красиви момичета по пловдивските улици, но това беше непоносимо – около 19 годишна, с леко начупена, тлъста кестенява коса, зелени очи и крехко тяло. Гледах малката сестра на Бог... тя мен също. Остави двулитровата пластмасова бутилка от вид кола (за която не бях чувал) пълна с жълтеникава ракия и тръгна към колата си. Настигнах я и се опитах, да я заговоря на нечленоразделния си български. Тя не реагира, влизайки в автомобила. Трябваше да направя нещо – можеше да не я видя никога повече. Запали. Внезапно в мен влезе типичния български дух... и... с един шут и свалих огледалото. Доизтръгнах го с ръце и побягнах, стискайки го силно като топка за ръгби. За мое нещастие излизайки да види къде се бави ракията, баща и беше видял случката и както се бях засилил, ме свали с един удар.

Събудих се в болницата с подрязваща болка в главата и челюст, която можеше да се движи настрани, но не и нагоре надолу. Полицаят който стоеше до мен ме попита дали ще повдигна обвинения – това не му влизало в работата, но тъй и тъй бил там... Отвърнах не, а той изчезна облекчен. На четвъртия ден сатанинското главоболие премина, но все още можех да движа челюстта си само хоризонтално.

Тя дойде да ме види... съобщи ми сърдито името си – Миглена. Беше ми донесла наденица кръстена на местен проход (то да се учудвам ли, вече не знам). Ядях настървено, но с единствено възможното движение на зъбната ми наличност настрани – предизвиквах у нея огромен и неутолим смях. Не след дълго започнахме да излизаме, а после внезапно и поисках ръката, докато готвеше любимата ми супа от черва. Тя прие плачейки от бездънно щастие.

А то щастието не се постигало трудно – само трябва да си луд, а лудостта идва със смелостта. Оженихме се в странния ресторант на железопътните работници. Сега вече имаме и син... казва се... Васил. Никола Крумов

[lifesaver_80]

http://www.dnes.bg/sofia/2014/01/28/bas ... age3#photo

[profesionalist_wood]

точно тази новина щях да я кача

[profesionalist_wood]

Ох, това ми направи деня, честно! Има някои много силни части!
Ако Архимед беше българин, никога нямаше да открие прочутия си закон. Кога ще видиш българин във вана! Пък и ако случайно легне във вана, нашенецът разсъждава върху съвсем други концепции. Например дали ако пръдне, ще излязат мехурчета. “Дайте ми лост и опорна точка и ще повдигна земното кълбо” казвал старият Архимед. А българинът казва: “дай ми свински пържоли и червено вино, па ме чакай да умрем”.

Ако Нютон беше българин, още нямаше да е открит законът за гравитацията. Ако на българин му падне ябълка на главата, той ще псува два часа, след което ще вземе една брадва и ще отсече шибаното дърво. Не може некви скапани плодове да му падат на главата, ше се изтрепеме тука.

Ако Шекспир беше българин, световният театър щеше да изглежда по съвсем различен начин. По сцената щяха да се разхождат хора с анцузи и татуировки и да си почесват топките. Хамлет нямаше да се чуди “да бъде или да не бъде”, а щеше да разсъждава върху екзистенциалния въпрос “да се напиеме ли довечера с Жорката, или да си дръпна некво филмче от замундата и да си лежим на дивана”.

Ако Колумб беше българин, нямаше да открие Америка. Щеше да се търкаля на плажа в Китен, да играе белот и да дъвче варена царевица. Къде ше ходи да гони Михаля по чужбината, тук си му е идеално.

Ако Галилей беше българин, изобщо нямаше да се интересува от астрономия. В астрономията нема кинти, това всеки го знае. Пък и на кого му пука върти ли се земята, или не се върти. Важното е да сме живи и здрави. Ае наздраве!

Ако Моцарт беше българин, щеше да пише чалги за “Пайнер”. И да е женен за някоя силиконова певица. Салиери щеше да му е спонсор и да чука жена му.

Ако Дарвин беше българин, щеше да открие, че еволюцията върви в обратна посока. Щото в България хората се превръщат в маймуни. А по празници – в свине.

Ако Леонардо беше българин, Мона Лиза нямаше да е усмихната, а вечно кисела. Циците й щяха да са много по-големи и щеше да е с надупени устни, тип duck face.

Ако Гутенберг беше българин, в печатницата му нямаше да се печатат книги, а фалшиви бюлетини. И жълти вестници.

Ако Ван Гог беше българин, щеше да реже ушите на други хора.

Ако братята Люмиер бяха българи, изобщо нямаше да си говорят. Щяха да са се изпокарали за некъв наследствен имот.

Ако Лионел Меси беше българин, щеше да е царят на кючека в чалготеките. Футболната му кариера щеше да е трагична, но на него изобщо нямаше да му пука. По време на мачове щеше постоянно да храчи по тревата, да псува съдията и да си изкарва безсмислени червени картони. В интервюта щеше да казва “пак казвам”.

Ако Робеспиер беше българин, нямаше да има френска революция. Щеше да има ежедневни разходки с тъпани и свирки пред Бастилията и скандирания “Кой предложи Луи XVI?” После всички щяха да се приберат вкъщи и тихо да псуват пред телевизорите....

[profesionalist_wood]

Цената на една студентка…Тъжно, тъжно, тъжно

Всяка година в София пристигат хиляди студенти от различни краища на България. Пристигат със своите амбиции, желания и вълнения.
С мечтите за един прекрасен живот, далече от родителите и скуката на малкия град.

Настаняват се в общежитията на Студентски град и чакат своя златен шанс да дойде. Животът в града на студентите е доста забавен. Там е място пълно със закусвални, денонощни магазини, кръчми, кафета и дискотеки.

Докато един малък град ти предлага един-два нощни клуба, отворени само в петък и събота, то в столицата те работят всяка вечер и винаги са пълни.

Тази статия обаче не е предназначена за всички студенти.

Тя е насочена към определен тип момичета, които са дошли със своите големи надежди, но за жалост са ги затворили в малките си дамски чанти.

Много хора наричат дискотеките – място на разврата. И може би са прави. За мен са по-скоро ловно място. Там попадаш на доста типажи.

Ловецът, дошъл да открие младо и невинно момиче. Барманът, който налива шотовете с текила. Управителят, който брои хората.

Сервитьорката, кандидатствала за работа като помощник-барман, но бързо е била облечена в къса пола и бял потник. Пияната група приятели, дошли да се почерпят за поредния взет изпит. Охраната, готова да брани терена.

Не на последно място влиза Тя – една студентка. Облякла се е подобаващо. Впити дънки, къса тениска с пайети, миналогодишните боти и малката дамска чанта.

Много важен аксесоар, който приютява скъпоценни артикули: огледалце, безцветен гланц за устни, спирала, кутия тънки цигари, запалка с лика на коте, пакет презервативи и малко дребни, пратени от родителите.

Върху малката чантичка е сложила късото кожено яке, купено от разпродажба на преоценени маркови стоки.

Сяда на бара и чака. Какво чака ли? Да бъде забелязана от него. От ловеца…

Ежедневието на студентката минава еднообразно. Посетила е минимален брой лекции. Обикновено само тези, които налагат задължително присъствие.

Оставила е написването на курсова работа за по-късно, сменила е няколко пъти Facebook статуса си. Разбира се, не е забравила да напише, че се чувства: щастлива, обичана и желана.

Качила е няколко нови снимки, моментално харесани от около 50 човека. Снимките са се сдобили с коментари като: сладурче, котенце, ще те изям и други. Тя се чувства неотразима.

Преди да е излезе, не е забравила да спомене къде отива, с кого, в колко часа и коя песен й е любима. Припявала е последната песен на Галена и е заключила врата на общежитието.

Не е пожелала „хубава вечер’’ на портиерката, защото тя е гледала турски сериал в същото време и не е намерила за удачно, дори да я погледне.

След студентката остава сладникавия аромат на евтин парфюм и тръпчивия дъх от филията с лютеница, която е вечеряла преди минути. Звукът от токчета й отеква в нощта, а тя се чувства неотразима.
Advertisiment:

Този път ще бъде забелязана. Ще намери някой богат господин, който ще й купи онази розова рокля от мола, която й стои така добре.

Ще живее в голяма къща и повече няма да се съобразява с вечния въпрос: Какво да си купя – цигари или шоколад?

Дискотеката е задимена. Чува се шум от счупени чаши. Някакви се бият в ъгъла. Това не я засяга. Тя е тука за нещо по-важно. Тя е тук, за да успее. Ловецът я вижда още щом влиза.

Усеща аромата на бедност и големи мечти. Както и на липсата на морал, забелязва ги веднага.

Самият той е успял мъж. Такъв, който има зад гърба си успешен бизнес, макар и леко нелегален, скъпи дрехи, жена, която чисти дома му, бърза кола и един развод зад гърба си.

Не го интересува обвързването, любовта и всякакви подобни глупости. Бързо е осъзнал, че те не водят до нищо добро.

В дискотеката е често, търси поредната си еднодневна сърна, която да запълни многогодишните дупки на сърцето му. Или по-скоро на леглото му.

Студентката е точното момиче – млада, глупава, наивна и нахална.

Лесно я омайва. Тази е от Плевенско, бързо го разбира от диалекта й. Две уискита по-късно, тя е вече в колата му. Галена пее. Той кара бързо. Ръката му се е озовала на правилното място. Точно върху тесните дънки.

Студентката е впечатлена от къщата. Представя си как пие кафе в нея, как разпорежда на домашната помощница. Вижда се като господарка. Стаята в общежитието е зад гърба й.

Той не си спомня името й, затова я нарича с обичайни имена: зайче, пате, красавице. Тя е доволна. Смее се. Отваря врата на спалнята и притъмнява светлината. Тя се учудва, че вече има чаши, пълни с вино и няколко презерватива върху нощното шкафче, но решава да премълчи. Време е за екшън. Трябва да покаже най-доброто от себе си.

На сутринта тя се събужда с лека болка в главата. Него го няма. В кухнята е, прави закуска. Тя е доволна. Мъж да й направи закуска. Случва й се за първи път. Тук е и домашната помощница, на възрастта на майка й е.

Забелязва нещо в погледа й. Какво ли е? Отвращение, жал, погнуса… Няма смисъл да мисли, коя пък е тя?!

Той я закарва до общежитието. Целува я. Обещава й, че ще й звънне през деня. Тя тъкмо отваря врата на стаята си, когато се сеща. Той няма номера й, както тя неговия. Глупак!

Открива в малката чантичка 50лв., поставени тайно от него. Е, това поне е нещо. Няма да мисли за него. Трябва да пие още едно кафе, за да е свежа. Довечера я чака нова дискотека. Този път, може и да успее…

Това не е историята на всяка българска студентка. Напротив.

Има хиляди момичета, които идват в големия град, за да изпълнят истинската причина на пътешествието си – да учат, да си намерят хубава работа, да създадат дом.

За тях обаче няма да прочетете в тази статия. Те не трябва да бъдат описвани. Те трябва да бъдат аплодирани. Защото именно те, някой ден, ще бъдат вашият доктор, адвокат или журналист.

За съжаление обаче, те са много по-малко. А, влаковете и автобусите пътуват всяка есен с момичета, като тази, която описах. Те са повече!

[kuger]

Една истина, тъжна истина!
Нямам думи!

[iivanov]

Ами!Пак не му е вързала някоя.

[profesionalist_wood]

Не знаех че продават такива чаши в БГ магазините за по 6 лева!
http://www.dnes.bg/slideshow.php?mrepor ... 61046&cp=2