• 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 75
Всеки да напише по някоя весела случка или виц.
profesionalist_wood - майстор
НЕПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЗОМБАЙО
Той се казваше Зомбайо, усърден и съвестен гражданин на република Зомбария. Живота го беше предопределил за велики подвизи, заключаващи се в намирането на приятна, престижна и платена работа и Зомбайо не го излъга. Още от малък той беше наясно, че ако желае да преуспее трябва да учи и не просто да учи, но да е отличник, затова хвърляше всичките си усилия в научаването на уроците, а които не успяваше да научи - зазубряше. Един единствен път, и той го помнеше много добре, Зомбайо получи двойка. Помнеше този миг до края на живота си, той знаеше, че двойкаджиите са осъдени на безработица, те никога нямаше да могат да получат сигурна, стабилна и доходоносна работа и щяха да се подмятат като излишни отрепки от един работодател към друг. Зомбайо нямаше да позволи това да се случи с него, не, не и не - никога. И Зомбайо удържа, не допусна втора двойка, не допусна никаква друга оценка различна от шестица – той беше Зомбайо и всички работодатели го чакаха с отворени обятия.

Но работодателите трябваше да почакат още малко, защото Зомбайо искаше да получи диплома не за какво да е, а за висше образование и то не откъде да е, а от най - престижния зомбарийски университет “Свети Зомби Работохолишки”. Тази диплома щеше да му гарантира на сто процента, че винаги ще си намира за кого да работи и той успя. Той беше Зомбайо и работодателите щяха да се избиват за него и неговата диплома. Помнеше мига, когато получи престижния документ, помнеше как за момент си позволи да даде воля на емоциите си, как излезе пред сградата на унивеситета, застана пред статуята на Свети Зомби Работохолишки и изрева:

- Готови ли сте работодатели, аз идвам, аз съм Зомбайо.
И така най-накрая Зомбайо завърши зомбиобразователната система с най - високата възможна диплома от най-елитния зомбиращ университет в страната. Зомбайо беше прекарал цели 18 години от живота си на зомби в непрестанни усилия да се зомбиобразова и така да се подготви за съвестен и желан работник.

Точно тогава обаче, живота му постави първото препятствие – дойде кризата и Зомбайо бе принуден да се примири с приятна, престижна, но не до там платена работа, но и това бе нещо, с което малцина други, разполагащи с престижна диплома като неговата, можеха да се похвалят. Зомбайо бе щастлив, че работи, въпреки по - ниското заплащане от това, което смяташе, че заслужава. Все пак бе се готвил толкова усърдно за попрището си на работник, че ако не бе успял да си намери работа сигурно щеше да се самоубие. Той бе зомбиран още от училище, че тези, който никой не ги иска на работа и тези които по собствено желание, с умисъл и ясно съзнание отказват да работят - те са отрепките на обществото. Те са излишен товар, тежащ на вратът на работещите зомбита.

Въпреки отличното си зомбиобразование, Зомбайо не се отличаваше от останалите зомбита. Той бе умерен в емоциите и се съобразяваше с общоприетите норми на поведение в този зомбиран свят. Не допускаше да бъде излишен обект на внимание, чрез неадекватно или излизащо извън рамките на нормалното зомби- поведение. Всяка сутрин Зомбайо ставаше в шест, за да може спокойно да стигне навреме до работното си място. Купуваше си всяка сутрин вестник "Зомбограф", което бе един от малкото белези, по които останалите зомбита можеха да разберат, че той все пак е "едно зомби ниво" над тях, че е интелигент.
Зомбайо никога не се блъскаше за място в автобуса или метрото, защото той бе умен и знаеше точно къде да застане, за да спре превозното средство така, че вратите да са точно пред него. Понеже винаги хващаше транспорта по едно и също време, Зомбайо познаваше по физиономия останалите зомбита, пътуващи с него към работните си места. Зомбайо много държеше на личното си пространство и внимаваше, както да не го докосват тези, които седяха до него, така и той да не докосва никого. Не се усмихваше и не гледаше останалите зомбита в очите, а ако все пак по някаква причина погледа му попаднеше върху някое друго зомби, той се стремеше да не излъчва никаква друга емоция освен безразличие. Знаеше, че така бе прието и така съжителстваха зомбите. На нито един себеуважаващ се зомби погледът му не излъчваше емоция, а ако все пак имаше някакъв отглас от емоция, то той трябваше да е в сферата на меланхолията и безвремието. Недопустимо бе, да се усмихваш или не дай си боже да се смееш на висок глас. Това веднага предизвикваше смут сред зомбитата и те започваха да те гледат с упрек. Зомбайо много мразеше някой да се смее пред него, защото винаги имаше чувството, че се смеят на него, че нещо в неговата външност или държание предизвиква у смеещият се този изблик на неетична емоция. Зомбайо винаги гледаше да седне до прозореца, за да може да зяпа безизразно през него и така да избягва неудобни срещи на погледи с други зомбита.

Зомбайо успяваше да се абстрахира от всичко, което не бе нормално за един зомби-свят. Той не забелязваше присъствието на тези, които нямаха като неговия късмет да си намерят работодател и ровеха по кофите. Той ги виждаше, но не ги усещаше, все едно не бяха реални, не допускаше да нарушат естествения ритъм на зомбисъществуването му. Зомбайо бе убеден, че те сами са си виновни за участта, че сами са я избрали или сами са я предизвикали, не им съчувстваше, за него те не съществуваха. За него те бяха просто още едно изпитание, на което бе подложено зомбиобразованието му и той го издържаше. Не допускаше тези грозни картини да загрозят прекрасният му работохолишки зомби- живот.
Той беше Зомбайо, той беше индивидуалист, той беше конкурентоспособен и никога нямаше да допусне да изпадне до положението на безработно зомби или което беше по-лошо, на безработен психично-неуравновесен жител на Зомбария. Зомбайо знаеше, че работата е всичко, че тя е смисълът на живота му, че без нея живота му на зомби би бил погубен, че дните му на зомби биха били преброени. Затова се държеше за работата си със зъби и нокти, тя му даваше сигурност и вяра в утрешния ден. Щом имаше работа значи беше нужен, значи значеше нещо.

Въпреки, че му намалиха заплатата Зомбайо не се отчайваше, той знаеше, че това е в следствие на кризата, че е временно явление и не след дълго ще отмине. Въпреки трудностите Зомбайо бе успял да постигне нещо, с което много се гордееше. От "Зомбикредит" бяха му отпуснали кредит, за да си купи обиталище и бяха преценили, че е достатъчно зомбиран, за да може да го връща в близките 30 години. Те бяха преценили, а те са експерти, че той ще има работа, че ще бъде ценен и незаменим кадър за своя работодател през годините, когато трябваше да изплаща кредита и тази оценка повдигна духа му и удвои старанието му в работния процес.
Зомбайо се трудеше неуморно и това не оставаше незабелязано от неговия работодател. Всеки ден работодателят му минаваше покрай него и го питаше “Как е, Зомбайо?”, а той му отговаряше с треперещ от вълнение глас – “Добре е.” И това всеки ден, малко от другите зомбита получаваха такова внимание от шефа, а него дори го бяха потупвали по рамото – все пак имаше диплома от “Свети Зомби Работохолишки”.

Зомбайо бе активен гражданин на Зомбария. Всяка вечер той си изграждаше активна зомби-позиция, докато гледаше ЗомБи Ти Ви. Не пропускаше новините с последните актуални позиции на зомбиуправлението. Следеше с интерес нещастните случаи, случващи се в Зомбария и обсъждащи се, за да могат останалите работещи зомби да оценят достойно факта, че са живи и че имат работа. Зомбайо никога не забравяше, че можеше и да е по-зле. Затова приемаше с умерено недоволство факта на повишението на цените от “Зомбофикация”, “Зомборазпределение” и “Зомбийска вода”. Всичко това бе в следствие на кризата, а да протестираш срещу кризата бе признак на лудост, не на нормален зомби.
Зомбайо имаше много приятели в социалните зомби мрежи, като Зомбибука. Там той си позволяваше да изразява емоции, като лайкваше ту една, ту друга по-смела и нестандартна статия относно положението на работещите зомбита в Зомбария. Дори лайкваше и някои призиви за протести въпреки, че не ходеше на нито един. Зомбайо знаше, че във виртуалния свят тези емоции са възможни, но в реалния подобни позиции бързо биха го наредили сред безработните зомбита. Зомбайо съзнаваше, че дори и да иска не може да отдели време за подобни емоционално-разрушителни мероприятия, защото трябваше да работи. Той бе роден, за да работи, той бе учил за да работи и не можеше да пропилее всичко, което бе постигнал- а именно да си намери работа, в един такъв необмислен емоционаен акт.

Един ден Зомбайо разбра, че работодателят му няма висше зомбиобразование и това го потресе. Той не можеше да си обясни, как така работодателят му нямаше диплома от престижен университет. Зомбайо за пръв път в своя зомби-живот си зададе въпроса как се става работодател? Къде се учи това и къде дават дипломи за работодатели? “Кой ги назначава работодателите?” – питаше се Зомбайо. Но това никъде не го беше учил и никой не му го беше казвал. Той цял живот бе учил, за да работи. Той беше Зомбайо. Той имаше диплома.
Заплатата на Зомбайо отново бе намалена, отново заради кризата. От ЗомБИ Ти Ви му обясняваха, че в моменти на криза това е спасението, ако желае да има работа. “В моменти на криза – казваха те – ако искате да сте конкурентоспособно зомби, ако искате да имате работа и да не пропилявате годините на зомбиобразованието си, трябва да работите за колкото е възможно по-малко пари. Само така ще привлечете още работодатели, желаещи да ви наемат като зомби и ще си гарантирате сигурност и финансова стабилност.”

Зомбайо се примири, както го бяха учили, че трябва да се примирява всяко зомби - все пак имаше работа, а и трябваше да изплаща кредита за обиталището. Да се задържи на работа бе най-важното нещо в момента, но въпросът за работодателите продължаваше да го мъчи. Как можеше и той да стане работодател, как? Започна да търси информация, да чете книги, водеше си бележки, дори прописа в зомбинета, но отговор не намираше. Отговорите, които му се даваха, влизаха в разрез с цялото му зомбиобразование, обезмисляха го и го унищожаваха като зомби, а това той не искаше да позволи да се случи.
Така замислен, един ден Зомбайо наруши всички правила на зомбидвижението и тръгна да пресича на червено. Всичко се случи за секунди, части от тялото му се разпиляха по улицата. Пристигна екип от новините на ЗомБи Ти Ви, за да отрази случилото се нещастие на Зомбайо и така да предпази останалите зомби от опасността на мисленето, като им покаже последствията. Репортерката Зомболюба Бенатова направи първа върховен репортаж, интервюирайки първа зомбираните родители на Зомбайо. Тя ги питаше как се чувстват в опит да открие и най-малкото отклонение в техните емоции от нормалните емоции на едно зомби. Не остана назад и Зомбар Карбовски, който успя да се сдобие със записките на Зомбайо и направи едно разтърсващо филмче, показващо пагубното влияние на всяко отклонение от нормалния зомби-ритъм на съществуване и мислене на нормалното зомби. Дори и вестник "Зомбограф" излезе с голяма снимка на първа страница с разкъсаното тяло на Зомбайо. Ако беше жив Зомбайо щеше да се гордее със себе си. Той винаги бе мечтал другите зомбита да научат за него и то не от другаде, а чрез медиите.

Посмъртно Зомбайо дори стана обект на половинчасов разговор на неговите колеги за него. Те се чудеха кой ще заеме мястото му и дали няма да се наложи да поемат и неговите функции на зомбиработник. Но ето, че се появи работодателят. Зомбитата прекратиха разговора и гузно се заеха за работа. За миг бяха забравили, че целта и смисълът на живота им бе да работят. Работодателят водеше нов колега, който също се казваше Зомбайо и също имаше диплома, и току-що бе завършил “Свети Зомби Работохолишки” с отличен успех.
simbion - специалист
Зомбирах се докато го прочета....
Добро обобщение на положените в Зомбария :axe:
ЗомБи Ти ВИ :lachtot:
Поздрави за поста :)
profesionalist_wood - майстор
България отвръща на удара
2011г.
Най – после е избран изпълнител за прокопаване на тунел под прохода Шипка. Месец по-късно челната копаеща машина се разтърсва от мощен удар и спира. Екипът от специалисти и работници се събира мястото, а после следва буря от възклицания, вариращи от „О, май год!” до „Бах мааму!”. Скоро идва полиция, после официални лица, районът е отцепен. Всички следят новините и сменят канала точно преди спорта, което срива тотално рекламния пазар. За всеки случай проектът е променен и се почва копаене на съвсем друго място, но и там се повтаря същото – удар и т.н.
Извиканите на място геолози (впрочем, доста идват по собствено желание) само констатират неумолимата истина – тунел няма да има.
Понеже цялата основа за планината е един огромен слитък самородно злато, с тегло
около десет милиарда тона.
Когато научава новината, министър- председателят, който в момента одобрява стратегия за доказване, че всъщност сега народът живее много по-добре от преди две години, се сепва, отказва да отиде да открие линията на метрото „Люлин – Перник” и звъни на президента. Тъй като това е почти прецедент в последно време, държавният глава оставя за миг плана, предназначен да убеди всички, че никога не са живели по- зле и вдига слушалката на специалния телефон.
„Гошо, разбра ли?” – пита възбудено министър- председателят – „Я зарязвай всичко и ела да се напием!”
Когато чува новината, президентът само успява да попита: „Ама на всеки километър и така – до края?” Чул потвърждение, нарежда приготвят кортежа, а пилотната кола е пратена да купи домати – от розовите, които са най-скъпи.
Така де, толкова злато не се намира всеки ден.
Световните борси се сриват, неподготвени за подобен удар. Тъй като обаче твърде малко са страните, досетили се да държат резерви в калай или синьо сирене, нищо не може да се направи. Освен да се завижда, разбира се.
Редица основни играчи в в родното публично пространство получават микроинфаркт – да е тон-два, да го откраднеш, но цяла планина реже ли се с ножовки? Това да не ти е подводница? А и всичко е блокирано от армията, стреля се без предупреждение.
Но все пак скоро кирките достигат цената на телевизорите и дори се превръщат в уместен сватбен подарък – да направиш първата копка, така да се каже.
А оксижен се разменя срещу джип, но пак е трудно да се намери.

2012 г.
България отдавна е изплатила всички свои дългове и сега кредитира съседите си. Сериозно се обсъжда идеята левът да стане общоевропейска валута, но БНБ се колебае – все пак, да ни висят на гърба толкова икономики.... Никой вече не работи, заплатите се получават по сметка от държавата, голяма част от банките фалират, понеже никой не иска парите им.
Всички български емигранти се връщат у дома, въпреки настоятелните молби на местните власти да останат и да харчат там парите си.
Митниците и Министерството на труда и социалните грижи са премахнати като абсолютно излишни.
„Ролс-Ройс” открива завод в Ловеч само за нуждите на местния пазар.

2013г.
Партиите са премахнати, понеже вече никой не го е еня за тях. Някой се сеща, че тя всъщност и Стара планина някога била подарена от народа на баща му, но този път го отсвирват. Обиден, той предлага да го направят поне цар.
България става президентска република. За държавен глава е избран бившият министър-председател, понеже в кампанията си успява да докаже, че именно той е бил инициаторът да се прокара тунела, в резултат на което... Печели всички гласове на трите процента българи, направили си труда да отидат до урните. Впрочем, според новоприетата конституция това е не е проблем – нейният член първи гласи: „Гледай си живота и не се прави на интересен”.
Сменен е и химна – сега той се нарича „Селската баня”, като при официални случаи на места се пее „на-на-на”.
Най–големите световни банки заемат мястото на фалиралите местни. На мястото на „Кремиковци” започва строежа на „Българияленд”, увеличено копие на „Дисниленд”.
Македония, Турция и Гърция започват да излъчват новини на български език.

2014 г.
Цар Киро купува „Манчестер Юнайтед” и назначава за президент Александър Томов. В резултат на това Бербатов прекратява договора си, връща се у нас и спори за титулярно място в „Спортист” – Своге с Кристияно Роналдо.
Променена е изцяло учебната програма в средния курс – например, по математика се изучават само броене до сто и теория на вероятностите (основно приложението й при игра на рулетка). Останалите предмети почти всички отпадат, понеже на богат човек образование не му трябва. В часовете по физическо възпитание се играе само голф.
България излиза от НАТО и го наема като частна фирма за охрана на границите да спира увеличаващите се вълни от имигранти.
Провежда се преатестиране на хотелите в страната и всички, получили по-малко от шест звезди са съборени и построени отново.
Потомците на Балдуин Фландърски ( и цялата им рода до десето коляно, както и съседите) претендират да получат българско гражданство.

2015 г.
Вестник „Капитал” купува "Файненшъл таймс", добавя там форум и забранява писането на латиница в него. Впрочем, това е проблем само за по – възрастното поколение – младите вече три години учат български като основен чужд език и общо-взето се оправят.
Страната е залята от испански, френски и немски емигранти, работещи основно в туризма и строителството.
Главният офис на „Майкрософт” е преместен в Правец, а Бил Гейтс обича да отдъхва на пейката на до паметника на Тодор Живков. На пазара се появява новият “Windows Bay Ganyo””, който работи само с гласови команди на български. Например, за рестарт се използва: „Abe az shto ne ti…”
В знак на добра воля и желание за бъдещо сътрудничество от всички европейски затвори са освободени лежащите там българи, въпреки че никой не е молил за това. Цялата тази пасмина пристига на летище София и директно е изпратена в Белене – по това време вече известен курорт. Осъдените денем прекарват времето си на спа-процедури, а вечер в казиното. „Амнистия” се смята за неприлична дума и никой не я използва.

2016 г.
„ЦСКА” и „Левски” за пореден път отказват поканата за участие в Шампионската лига – пари не им трябват, а и ги мързи да тичат. БФС тегли жребий кой да представя страната (никой не иска), пада се на „Калиакра” и те проклинат лошия си късмет.
След месец спортните медии по света се възхищават на подвига на „Реал” – Мадрид, който въпреки скромния си бюджет успява да завърши наравно на свой терен със звездната селекция на българския клуб.
Откупената обратно от държавата БТК на свой ред купува Дойче Телеком и още няколко големи оператори. В знак на уважение към славното минало целият чуждестранен мениджмънт е задължен да ползва само стационарни телефони.
Започват снимките на „Батман -5” – „СуперЛюбо”.
На границата са заловени първите американски и японски емигранти.

2017 г.
Като първа световна икономическа сила България осъзнава своя дълг пред човечеството и почва да се меси във всички регионални конфликти. Понеже – нали помните – отдавна няма армия, просто изпраща свои представители да декларират, че ако вие не...., ще спрем инвестициите у вас. Обикновено след подобно изявление враждуващите страни почват да се прегръщат и отварят бутилка с гроздова.
Тъй като страната разполага с огромен фонд за исторически изследвания и спонсорира кого ли не, скоро всеки ученик в Европа е твърдо убеден, че България е спечелила сама Втората световна война срещу съюза на Германия, СССР, САЩ , Япония и останалите, въпреки че подло са били бомбардирани с атомно оръжие малките сливенски селца Хирошимово и Нагазаково. Все още се спори обаче дали Наполеон е бил роден Плевен, или само коренът му е български.
Водени от носталгията, известни наши финансисти – като Жоро Сороса например – си играят с икономиките на Великобритания или Италия и понеже им е в кръвта, почти ги докарват до фалит. Но когато местните започнат да палят парламентите, ние поемаме разходите и всички са доволни.
България извежда двадесети пореден сателит в космоса, за да могат и членовете на експедицията ни в Антарктида да гледат мача „ЦСКА” – „Левски”.

11.09.2018 г.
Два самолета, отвлечени съответно от американски и японски терористи, се насочват към двата най-големи Мола в София....
А още не сме изхарчили и половината от златото.
11.09.2018 г.
Водачът на терористите пази инструкциите си в лаптоп, а той естествено, работи под новия „Windows Bay Ganyo”. Човекът е напрегнат, казва няколко команди едновременно и системата забива. Паникьосан, лидерът произнася сакралната фраза за рестарт: „Abe az shto ne ti…”
Тогава един седящ наблизо пътник – бабанка и половина - отваря очи, обръща се към баш-терориста и с думите - „ти ли бе, келеш?”, му забива такъв шамар, че го вкарва под най-близката седалка.
Шумът събужда и останалите пътници и когато те разбират, че ги отвличат, просто пребиват всички терористи с празни бутилки от уиски.

Мадона, препасана с престилка и с лопатка в ръка, заобиколена от екипа си, сади нова трева на националния стадион – поставено е изрично условие, че това е единствения начин да й бъде разрешено отново да пее у нас, а за такова нещо...

2019 г.
Това е основно година на зрелищата, понеже хляб има в изобилие – Миланската скала гастролира във Видин, Лом и Свищов, Емир Костурица снима „Добруджа Дриймс”, известен политик от миналото се жени за пети път, но вместо от Ибрям Папазов събитието на стадиона е озвучено от Елтън Джон, който за целта добавя в репертоара си „Шакадъм” и т.н.

С референдум се взема решение сградата на Народното събрания да бъде съборена, а на нейно място да се построи арена за корида – хората искат зрелища, които отдавна вече липсват. Самите депутати са отвикнали да спорят помежду си и общуват от своите домове по Скайп – с конферентна връзка. Това най-после решава и някогашния проблем за гласуването с чужди карти.

Поредния кръг на Формула 1, провеждан както винаги в последните години по околовръстното в София, отново се печели от пилотите на „Приста ойл”.

2020 г.
В България възниква крайноляво екстремистко движение, наречено „Митко Бомбата”. Членовете му се определят като антикапиталисти, антиглобалисти и антифилателисти (последното вероятно е техническа грешка, но така е записано в програмата им).
Те веднага прибягват към насилие – жестоките терористични актове варират от повреждане на уредбите в няколко столични дискотеки до раздаване по улиците на балони в гадно-лилав цвят. Това стресира малките българчета и те вечер не искат да заспят, а родителите им призовават за възмездие.
Но чашата прелива, когато терористите успяват да изсипят в главната цистерна на пивоварна „Каменица” десет чувала с ментови бонбони и бирата на половината страна добива отвратителен дъх - вярно, ние българите сме цивилизован и търпим народ, но всичко си има граници.

Президентът излиза с реч, предавана в паузата на най-гледания турски сериал и заявява, че българският начин на живот е застрашен – на карта са поставени националните интереси. Веднага са извикани американски и руски командоси и терористите са заловени на тротоара, докато раздават поредната партида балони.

Съдът е строг, но справедлив. Членовете на екстремисткото движение са обвинени в нарушаване на член първи на конституцията – ако помните, той сега гласи – „Гледай си живота и не се прави на интересен”. Наистина, защитата успява да докаже, че подсъдимите са изпитвали искрено удоволствие от действията си, но обвинението контрира – а защо се правят на интересни тогава? Срещу това не се намират аргументи и екстремистите са осъдени.

Присъдата е жестока – да изкарат една седмица при условията, за които се борят. За целата им конфискуват пурите и финладската водка (атрибути на всеки истински революционер в съвремена България) и ги изпращат в специално съхранен за целта завод отпреди десет години, който иначе е музей. Там, под зоркия поглед на един пенсиониран мениджър, те са принудени при нечовешки условия да работят по осем часа на ден, струговайки никому ненужни детайли. На третия ден основната маса пише молба за помилване до президента, мотивирайки се, че е била дълбоко заблудена.

Остават да работят само фанатизираните им лидери, които дори успяват да изпълнят по половин някогашна норма. Вярата им е толкова силна, че дори издевателствата на мениджъра („стига сте ходили през пет минути до тоалетната”, „ще говорите по мобилните телефони само в почивките”, „на работното място не се четат вестници”) не успяват да ги сломят.

Но човешките възможности са ограничени – когато в събота ги пращат на т.нар. „бригада в помощ на селското стопанство” и ги заставят цял ден да берат домати, те, презирайки себе си, също се отричат от идеологията.
Президентът подписва заповедта за помилване, но като превантивна мярка всички членове на движението са заставени да изгледат целия сериал „На всеки километър” и накрая да напишат съчинение по него. Двама успяват да избягат в чужбина, останалите променят възгледите си и до края на живота си остават с крайнодесни убеждения.

2021 г.
С левите е приключено, но оня бивш лидер, на когото пя Елтън Джон, отново се кани да се развежда и от нямане какво друго да прави, решава да се върне към началото на политическата си кариера. За целта той събира на любимия си стадион хора от някогашно етническо малцинство - с доста труд, понеже от една страна, никой вече не се интересува от религия (за какво да молиш бог, както и да се нарича той, когато имаш всичко?), а от друга – всички се гордеят, че са граждани на България и се представят именно като такива по света. Да се определяш по произход звучи като самообида и никой не го прави.
А и сега хората уместно си задават въпроса – защо да се налага да мразиш съседа си, ако и двамата живеете добре и няма за какво да му завиждаш?
Та - публиката изяжда курбана, гледа борбите и се разотива, като преди това съветва организатора да си гледа булката и да не ги занимава с глупости.

В цялата страна се провеждат всенародни тържества, посветени на десетгодишнината от намирането на златото. Има много концерти, по площадите хората играят хора и ръченици, полагат се венци пред Паметника на геройски уволнените в борбата за победата на капитализма... Кулминацията е огромна дискотека на открито на връх Бузлуджа, а на пулта като диджеи се редуват бившите министър-председатели, които в рап-стил разказват какво са направили по свое време за Родината, за трудностите, които си преодоляли, за да се стигне до тук...А хората танцуват под музиката на откровенията им.

Абе – малка страна, колко й трябва – само една планина злато и малко късмет някой да не го открадне. Другото си идва само.
iivanov - майстор
:? Този който го е писал градинка за прекопаване няма ли си? :?
profesionalist_wood - майстор
"Благодарение на рекламите по телевизията научихме, че:
1. От правилното кафе, на съседката сами се разкопчават/разхвърчават копчетата на блузата.
2. Всяко момиче с ярка рокля носи в чантата си двулитрова бутилка с препарат за цветно пране.
3. Хората, живеещи в огромни, луксозно обзаведени апартаменти, се хранят с най-евтиния салам и маргарин.
4. Добрата домакиня винаги има в дома си безобразно мръсни плочки, ръждиви кранове на чешмите и бъкаща от микроби тоалетна.
5. Мармотите, прекалили с алпийската трева, обичат да се возят на гърба на мечки.
6. Напълно е възможно в хладилника ви да се засели огромен говорещ кренвирш.
7. Основният проблем на човечеството е пърхотът.
8. Ако на една жена й е дошъл цикълът, тя ще се облече непременно с най-късата си и развяваща се пола или с тесни, чисто бели панталони и ще отиде на купон.
9. Ако две деца злобно мърсят омразните си бели тениски, ще дойде не татко с шамарите, а някаква лелка с прах за пране.
10. При подходящото настроение хората могат да разговарят с маргарина.
11. Ако добре сте си измили косата, тя ще започне да се движи на забавен каданс. С музикален съпровод. И всички ще припадат от бляскавият й вид.
12. Бирата кара мъжете да скачат с парашут, да се бият с мечове и други интелигентни неща.
13. Известните хора нямат пари за храна и ще дойдат да ядат от вашия хладилник.
14. Шоколадът решава всички проблеми.
15. Крайно време е да се създадат банкноти с номинал САМО 9,99 лева! "
ironman - помощник
да се смееш ли да плачеш, колко истина има в тези писания. интересно ми е само кой е автора
profesionalist_wood - майстор
смъкнах нещо от нета....


На екскурзия в България (завръщане след 200 години....)
Бележка на автора:
Описаното в този разказ няма за цел да шокира читателя, но само да отклони взора му от днешния ден и да го накара да погледне към бъдещето. И дано описаното тук никога не се случи.Татко е добър, но особен човек. Мисля си, че това е така, защото на плещите му тежи едно странно бреме – той е последният българин от неговия род. Предците му винаги са се женили само за българи. Нещо като неписана традиция. Татко обаче изменил на тази традиция и се оженил за мама, която е американка.
Откакто го знам, той винаги е бил щедър и мил към мен. Обичал ме безрезервно и всеотдайно.

Имах прекрасно и щастливо детство. Завърших с отличие училище и благодарение на неговата подкрепа тази година се записах в Мидуестърн Юнивърсити*. Толкова ми е помагал и с пари, и морално, че сигурно ще съм му задължена цял живот. Та в този ред на мисли, въпреки че предложението му за тази екскурзия ми се стори странно, не можах да му откажа. Още докато летяхме към Европа, той ме помоли да бъда наблюдателна и да запиша на връщане впечатленията си от България.
В момента сме на път за Чикаго. Денят е 18 август, а годината е 2211* (б.а. - няма грешка в годината!). Излетяхме от Франкфурт за Щатите преди около тридесет минути и аз според молбата на татко започвам да пиша. Никога досега не съм описвала свое преживяване, така че и идея си нямам какво заглавие да му сложа, затова просто ще го нарека: ''На екскурзия в България''.


Татко ми е разказвал много истории за родината на неговите предци. Може би е присъщо на младостта, но да си призная, не помня много от тях. Запомнила съм обаче началото.
Някога, през далечната 2011 г., моят пра-прадядо Никола напуснал България и поел заедно с жена си за Америка. Една бележка – именно поради тази причина татко реши да посетим България точно сега. Защото тази година се навършват 200 години от преселването на неговия род в Щатите. Но да продължа. Когато далечният ми прадядо пристигнал в Америка, нямал почти нищо. Наложило му се да започне от дъното. В България бил учител по народни танци, но тук никой не се е интересувал от тази професия и той трябвало да измисли друг начин за препитанието на семейството си. След кратко колебание, решил да изкара книжка за камион. Било е трудно. Почти не знаел езика, но някак си се справил. Успял да изкара шофьорския изпит и после дълги години работил като шофьор.


Татко много тачи паметта на прадядо Кольо. Казвал ми е, че благодарение на неговата решимост и упорство, днес ние имаме прекрасен и осигурен живот. Но стига толкова за повода на пътуването ни.
Кацнахме на летище София късно вечерта и се настанихме в хотел ''Айсел''. И двамата бяхме изморени от полета и спахме дълго и непробудно. На сутринта отидохме в леля Катя, която е далечна наша роднина и никога не е напускала България. Тя изглежда уморено, но същевременно е много жива и мила старица. Има прошарени коси и лъчезарна усмивка. Лицето й е запазено, стойката добра, а излъчването – интелигентно. Незнайно защо обаче никога не се е омъжвала и съответно няма деца. Притежава просторен апартамент в самия център на града, на булевард "Дорук Едиз" – някогашния булевард "Васил Левски".


След като ни нагости, тя ни изведе да разгледаме забележителностите на София. Показа ни парламента, пеещите фонтани в парк ''Енвер'' и великолепната джамия ''Севаш Селим''. Това е несравним, внушителен храм. Четирите му минарета са високи точно осемдесет и три метра. И това не е случайно. Построени са така в чест на възрастта, на която е починал Селим – един от главните дарители на строежа и реставрирането на джамията. Отвън красотата й е забележителна. Гравюрите й са изключително детайлни. Личи си, че са изработени с голямо усърдие и майсторлък. А вътре пък има невероятна атмосфера и простор. Останах впечатлена и помолих леля Катя да ни разкаже повече за ''Севаш Селим''. Тя сподели, че сградата е построена през първата половина на 20-и век и че до около 100 години след построяването й това е било църква. Тогава храмът се е казвал ''Свети Александър Невски'' и е изглеждал съвсем различно днес.


Като чу тази история, татко се просълзи, а мен ме хвана яд, че изобщо повдигнах въпроса.
След това посетихме ''Алтан Джам''. Това е така нареченият площад на огледалата. Много ми хареса. Този площад е изключително интересен и е известен като модерния архитектурен шедьовър на града. Представлява десетки хиляди малки огледалца, различни на цвят, които са вградени в една висока, изключително тънка, метална стена. Когато слънцето ги освети, на срещуположната сграда се получават страхотни цветови прелести, геометрични фигури, планети, звезди, надписи на различни езици и прочее. Това място събира като магнит всички гости на града. За моя изненада обаче татко не коментира видяното.


От ''Алтан Джам'' поехме към третото по значимост място в София – открития пазар ''Толга''. Такова нещо не може да се види в Америка. Тук се продава всичко, за което може да се досети човек. Като се започне от хилядите сладки неща, кое от кое по-майсторски изработени, мине се през местните деликатеси и се стигне до живите животни, в това число дори коне и крави. Колоритна гледка. На този пазар ми беше също интересно. Татко обаче май пак не се впечатли особено.


Когато вечерта се прибрахме, той сподели с мен, че след посещението ни в ''Севаш Селим'' нещо го жегнало в сърцето. Станало му тъжно, защото знаел от историята, че някога България е била велика страна, че е имала славно минало, християнска вяра и собствена писменост. Тази писменост била подобна на руската, даже била още по-уникална. А всичко това се е изпарило днес. След като каза това, той се просълзи. Тогава думата взе леля Катя. Тя поясни, че преди около 150 години, тоест сравнително скоро след като прадядо Никола напуснал България, от нея си тръгнали още над два милиона души, като почти всички били способни хора. Това бързо сринало икономиката на страната. Тези, които останали пък, живеели ден за ден и се страхували да раждат деца. Вследствие от това българите дотолкова загубили влиянието и числеността си, че не след дълго управлението на държавата по естествен път преминало в турската партия. След това всичко коренно се променило и нещата тръгнали в различна посока.


Трудно ми е да разбера поведението на татко. Казах му, че в 23-ти век едва ли има човек, който да се вълнува толкова от отминалите неща. Или ако все пак някой се интересува от тях, то със сигурност не страда по миналото. А той стои приведен и мълчи. На вечеря почти не хапна нищо. Затвори се в стаята си и си легна рано.
На другата сутрин леля Катя ни подкани да излезем, защото в София имало още неща, които си заслужавало да се видят. Татко обаче предпочете да разгледаме провинцията. Честно казано, на мен ми беше все едно.


Около обед поехме към вътрешността на страната. По пътя леля Катя ни обясни, че в България отдавна не живеели онези хора, които някога с гордост се наричали българи. Днес основният език бил турският, а държавната религия – ислямът. Обясни ни още, че никъде на обществени места не се срещат надписи на книжовния български език и че ако човек не знае турски или поне английски, е загубен тук. Сподели още, че според някакво неотдавнашно проучване едва 2,75% от днешното население било заявило, че изповядва християнството. Татко слушаше мълчаливо, но внимателно, а аз гледах вяло през прозореца, докато в един момент ненадейно установих, че навсякъде край пътя се бяха появили много индийци. Леля забеляза безпокойството ми и ми разясни, че това всъщност не били индийци, а цигани, които живели по тези земи отдавна. Според нея те не били агресивни. На мен обаче не ми изглеждаха дружелюбни и дори на някакво ниво се почувствах застрашена от присъствието им.


Вторият град, който посетихме, бе Филибе. В този град също имаше доста цигани, но също така имаше и турци, а и други араби. В известен смисъл Филибе ми беше дори по-интересен от София. Стори ми се някак по-автентичен. Качихме се на един малък хълм в центъра на града и оттам се откри чудна панорама. Обядвахме набързо и продължихме. Когато поехме, леля Катя обясни, че някога този град се е казвал Пловдив и бил несравнимо по-красив. Но на мен, сигурно понеже виждах само настоящия му облик, ми хареса и така.
След Филибе спряхме в Бану. Този град пък се е бил казвал Бургас и е бил важно стратегическо пристанище.

В Бану останахме да пренощуваме. По време на вечерята татко и леля разпалено обсъждаха нещо, но аз не любопитствах. В хотела, чието име не помня, имаше американска телевизия и аз седнах да чуя новините с чаша вино в ръка. Вече съм убедена, че българските вина са едни от най-хубавите. Малко са тръпчиви, но пък са плътни и истински. В Щатите всички алкохолни напитки са някак стандартизирани и имат сходен вкус.


След Бану леля ни заведе в Созопол. Това е най-старият и едновременно и най-южният морски български град. И името му е автентично. Намира се на самата граница с Турция. Татко дълго се къпа в морето и сподели, че можел без проблем да гледа под водата, защото не била толкова солена. Аз обаче не последвах примера му. Предпочетох доста по-чистия басейн на един от близките хотели. Докато си почивах край басейна, татко и леля посетиха единствената църква в града. После татко ми се стори малко по-оживен, което ме зарадва. За мен бе странно как бяха облечени местните хора, и то не само тук, но и в цялата страна.

Нищо, че бе лято и че бе много топло, те целите бяха покрити от главата до петите. Но това явно е въпрос на убеждения. В Созопол ядохме пресни раци, скариди и турска баклава. Прекалено ми беше сладка, но признавам – вкусът й беше божествен.


Оттам трябваше да продължим на север и да посетим още няколко града, но татко реши да променим плана. Той помоли леля Катя да се върнем в София. Струва ми се, че ако зависеше от него, щяхме да си заминем веднага, но понеже обратният ни полет бе с насрочена дата, се наложи да изчакаме още три дни. Аз много исках да се поразходя насам-натам из София, но леля Катя каза, че в това не е съвсем безопасно. Жените трябвало винаги да имат придружител, когато са навън, дори и посред бял ден. Послушах съвета й и където и да излизах, взимах татко със себе си. Той ми се противопостави съвсем за кратко, но после ме остави да го водя. Разгледах още няколко забележителности и заедно с него опитах някои блюда от екзотичната българска кухня.


Въпреки че преди да тръгнем за България бях против тази екскурзия, сега, когато тя свърши, се чувствам доволна. Не беше лоша и съм благодарна на татко, че ме заведе да видя страната, от която някога прадядо Никола е тръгнал за Америка.
Вече близо час самолетът лети над континенталната част на Америка. Наближаваме Чикаго. Така че трябва да свършвам.


Всичко мина прекрасно. Според мен си заслужаваше. Мъчно ми е обаче за татко. Милият, толкова се промени по време на това пътуване. Един е отпуснат, гледа вяло и очите му все сълзят. Питам го, какво не е наред? Да не го боли нещо? А той мълчи. Явно не може да приеме, че онази България, за която е чел в книгите, вече не съществува. Мисля си, че като възрастен мъж той трябва да прояви повече зрялост и да приеме фактите. И това неминуемо ще се случи! Убедена съм, че щом отново стъпим на американска земя той ще се почуства по-добре.


Американците имат една поговорка, която казва, че родината не е там, откъдето някога си дошъл, а там, където живеят близките ти. Скоро татко ще го разбере! Затова вече с нетърпение чакам самолетът да се приземи.

Послепис

Два месеца по-късно татко почина. Докторът каза, че основната причина за смъртта му бил стресът от видяното по време на тази екскурзия.
Мама е много тъжна от неговата загуба. Плаче и проклина всичко, свързано с България. Още в деня на погребението събра всички български книги от библиотеката ни и ги изхвърли. Искаше да унищожи и този разказ, но аз успях да го скрия. Може би ще е добре да го пратя на леля Катя. Или пък ще си го оставя тук за спомен. Сега обаче съвсем не ми е него. Времето ще покаже.
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 75

Тема "Ако не беше истина щеше да е смешно...." | Включи се в дискусията:


Сподели форума:

Бъди информиран. Следвай "Направи сам" във Facebook:

Намери изпълнител и вдъхновения за дома. Следвай MaistorPlus във Facebook: