Гледам, турили сте мръвките на барбекюто, та си викам да донеса една топла пита, щот’ моя татко ме е научил на една мъдрост: „Лебот рани, другото пробутва”.
Та, става въпрос за великата ми повсеместна драма, отново предизвикана от факта, че се озовавам без хляб. Ей тез хора мои три пъти на ден искат ядат, начи. Обачи аз това упражнение нъл съм го правила и викам: „споко“. Ей ся ша забъркам нещо. Ама мойто „ей ся“, е равно на „чакай малко... много", та се заплесвам. Аз превеждам едни неща и естествено за хляб не мисля. До тук добре. Колко му е, една питка и едно свинско със зеле да извъртя. И почвам аз си преговарям продуктите, сиреч ровя си за питката. Що ли ми трябваше? Попадам на едно чудо, дето съм складирала да правя и забравила. И видиш ли ти – пак питка, ама по врътня. Викам си – нищо. Ша стани ве. Ша втасва, докат режа зелето. Ша са вари едното, пече другото, после пече другото. Аве, див синхрон. За зелето няма к’во разказвам – зеле като зеле – стана си супер. Нооууу туй чудо мъ препоти.
Та по същество:
Редя аз да увиждам /щот то се забравя де/ 4 ч.чаши брашно; 1 ч.чаша и четвърт прясно мляко – аз имала, но ако е кът, може и фифти фифти с водица; едно цяло яйце+един белтък /другото жалтък ша мацаме после/; 1 с.л. оливо; 1 с.л. захар; 1 ч.л. сол и 1 с.л. мая (15 мл). Тъй де, ама аз жива мая нямал и заменил със суха – 7 г май беше. И още една грешка допуснах, ‘щото то требе малко, ама овреме. Убаво чeта литературата, ама не връзвам, че е за машина за хляб, където реда е муцка. Да, ама мен машината ми е чак в съседния шкав и не ми се вади и шъ мешам на ръка. Тоест, не правете като мен да излюскате всичко в кладенчето, а затоплете млякото и сложете в него маята, била тя и суха, както и захарта. Направете кладенче и в него млякото с екстрите плюс яйцето и белтъка, и солта. Забравих да уточня, че по рецепта чаената чаша е 240мл.
Та както и да е, опрятнах са аз и започнах да меся. Но предвид гореспоменатите сакътлъци, меся аз, ама то ми не е читаво. Нищо де, викам си, то ша ма разбере се някога и оставям повтаса. Връщам се чета аз ощи, ама гредааа. Чавето окупирало компа. Викам си, нищо – докат стане, ша опаткам зелето. И го опатках – то него на сън. Браво ми за ребърцата, дето купих. Обаче часовника ми тиктака – онзи в главата де – и усещам как пак ша закусваме, та са връщам към нищо подобното. К’во съм му баяла или заканвала ни повня, ама беше нарочно, и то взе че се съвзе. Премесих го аз и заприлича на тесто. Викам ша са яде, ама кога??? За целта чевръсто поръсих масата с брашно. Подмазах тавичката с мазнина и поръсих с брашънце, и цопнах на средини едно топче, ама така кат за тенис беши. Останалото тесто разделих на две и разточих две кори с дебелина може би пак сантим в кръгла форма. Ся за диаметър ме не питайте. Аве, нещо в стил голяма пица докарах на размер. Намазах едната с разтопено масло и покрих с другата. Отново малко точилка – да стане еднакъв кръга. Пфу, що не беше мъжо в околна среда, да я употребя и по предназначение таз точилка, ам’ трябваше я мия. И намазах и горната с масло. ИИИИИ зех ножаааа – и за него имах друго на ум, ама половинков умен – ударил го на скатавка кат ми видя нервата, та вместо канибалски страсти, взех си разрязах кръга на четири и после всяка четвъртинка – на три, да мога броя до 12. Трудна работа, броенето де, но се спраих. Всеки от получените триъгълници завих като кифлички и взех редя окол топчето у центъра на слънцето. Тамън ми додаха тез лъчове на слънцето да запълнят тавата. Викам си – сурово е чудо, ама ша ли са яде? Ми то, два варианта има, така че примирено оставям втаса пак за поне 30-40 мин. като през това време се посвещавам на онуй, дето ША са яде сигура. Като го видях, че вика: „мамо, извади ма, ша изгоряяяя”, го извадих и турих краля слънце да заприлича на себе си, естествено, добре омазан с жълтъка, разтворен в малко водичка. После взех гледам втренчено в печката /чавето още наглееше на компа/ и да броя „ша са вдигне, нема се вдигне“, докат’ не видях, че започва да ме обича. Отдъхнах си и спретнах малка софра с туршия и ракиджос, и лека идея от домашния сежук. Викнах мъжо да му успокоявам стомаха, че къркореше вече. Тамън да рече: „Айде, писна ми, ша ям друго“ и аз победоносно поднесох на трапезата това:
А ето и още малко от надлежно арестувания фотОграф да документира как гониме точно фасона:
Та, става въпрос за великата ми повсеместна драма, отново предизвикана от факта, че се озовавам без хляб. Ей тез хора мои три пъти на ден искат ядат, начи. Обачи аз това упражнение нъл съм го правила и викам: „споко“. Ей ся ша забъркам нещо. Ама мойто „ей ся“, е равно на „чакай малко... много", та се заплесвам. Аз превеждам едни неща и естествено за хляб не мисля. До тук добре. Колко му е, една питка и едно свинско със зеле да извъртя. И почвам аз си преговарям продуктите, сиреч ровя си за питката. Що ли ми трябваше? Попадам на едно чудо, дето съм складирала да правя и забравила. И видиш ли ти – пак питка, ама по врътня. Викам си – нищо. Ша стани ве. Ша втасва, докат режа зелето. Ша са вари едното, пече другото, после пече другото. Аве, див синхрон. За зелето няма к’во разказвам – зеле като зеле – стана си супер. Нооууу туй чудо мъ препоти.
Та по същество:
Редя аз да увиждам /щот то се забравя де/ 4 ч.чаши брашно; 1 ч.чаша и четвърт прясно мляко – аз имала, но ако е кът, може и фифти фифти с водица; едно цяло яйце+един белтък /другото жалтък ша мацаме после/; 1 с.л. оливо; 1 с.л. захар; 1 ч.л. сол и 1 с.л. мая (15 мл). Тъй де, ама аз жива мая нямал и заменил със суха – 7 г май беше. И още една грешка допуснах, ‘щото то требе малко, ама овреме. Убаво чeта литературата, ама не връзвам, че е за машина за хляб, където реда е муцка. Да, ама мен машината ми е чак в съседния шкав и не ми се вади и шъ мешам на ръка. Тоест, не правете като мен да излюскате всичко в кладенчето, а затоплете млякото и сложете в него маята, била тя и суха, както и захарта. Направете кладенче и в него млякото с екстрите плюс яйцето и белтъка, и солта. Забравих да уточня, че по рецепта чаената чаша е 240мл.
Та както и да е, опрятнах са аз и започнах да меся. Но предвид гореспоменатите сакътлъци, меся аз, ама то ми не е читаво. Нищо де, викам си, то ша ма разбере се някога и оставям повтаса. Връщам се чета аз ощи, ама гредааа. Чавето окупирало компа. Викам си, нищо – докат стане, ша опаткам зелето. И го опатках – то него на сън. Браво ми за ребърцата, дето купих. Обаче часовника ми тиктака – онзи в главата де – и усещам как пак ша закусваме, та са връщам към нищо подобното. К’во съм му баяла или заканвала ни повня, ама беше нарочно, и то взе че се съвзе. Премесих го аз и заприлича на тесто. Викам ша са яде, ама кога??? За целта чевръсто поръсих масата с брашно. Подмазах тавичката с мазнина и поръсих с брашънце, и цопнах на средини едно топче, ама така кат за тенис беши. Останалото тесто разделих на две и разточих две кори с дебелина може би пак сантим в кръгла форма. Ся за диаметър ме не питайте. Аве, нещо в стил голяма пица докарах на размер. Намазах едната с разтопено масло и покрих с другата. Отново малко точилка – да стане еднакъв кръга. Пфу, що не беше мъжо в околна среда, да я употребя и по предназначение таз точилка, ам’ трябваше я мия. И намазах и горната с масло. ИИИИИ зех ножаааа – и за него имах друго на ум, ама половинков умен – ударил го на скатавка кат ми видя нервата, та вместо канибалски страсти, взех си разрязах кръга на четири и после всяка четвъртинка – на три, да мога броя до 12. Трудна работа, броенето де, но се спраих. Всеки от получените триъгълници завих като кифлички и взех редя окол топчето у центъра на слънцето. Тамън ми додаха тез лъчове на слънцето да запълнят тавата. Викам си – сурово е чудо, ама ша ли са яде? Ми то, два варианта има, така че примирено оставям втаса пак за поне 30-40 мин. като през това време се посвещавам на онуй, дето ША са яде сигура. Като го видях, че вика: „мамо, извади ма, ша изгоряяяя”, го извадих и турих краля слънце да заприлича на себе си, естествено, добре омазан с жълтъка, разтворен в малко водичка. После взех гледам втренчено в печката /чавето още наглееше на компа/ и да броя „ша са вдигне, нема се вдигне“, докат’ не видях, че започва да ме обича. Отдъхнах си и спретнах малка софра с туршия и ракиджос, и лека идея от домашния сежук. Викнах мъжо да му успокоявам стомаха, че къркореше вече. Тамън да рече: „Айде, писна ми, ша ям друго“ и аз победоносно поднесох на трапезата това:
А ето и още малко от надлежно арестувания фотОграф да документира как гониме точно фасона:
